Деконструктивизмът е течение в постмодерната архитектура – появило се през 80-те години на XX век – което създава впечатление за фрагментиране на построена сграда. Обикновено се характеризира с липса на очевидна хармония, непрекъснатост или симетрия. Типичните архитектурни особености на деконструктивизма са рамките на прозорците – често скрити в стените – гладките външни повърхности, несвързаните форми и големите участъци, които са изградени от един и същ материал.
Архитектурният стил деконструктивизъм се състои от фрагментирани и хаотични форми, които оспорват традиционните архитектурни конвенции, образувайки структури с усещане за непредсказуемост и динамично движение. Възниква под влиянието на философията на деконструкцията и е известен със своя визуално поразителен и нестандартен дизайн.
Между хаоса и идеята за нов ред
Архитектурата е консервативна дисциплина, изискваща ред, стабилност и логика. В края на XX век се появява деконструктивизмът. Оспорващо всички тези принципи, това архитектурно течение не е радикално ново движение, а по-скоро концепция в архитектурата, която се споделяла и практикувала от прогресивни професионалисти по целия свят. Техният новаторски стил привлича вниманието на света с конкурса за проекта Parc de la Villette в Париж през 1982 година и с изложбата Deconstructivist Architecture в нюйоркския Музей на модерното изкуство (MoMA) през 1988 година. В обявлението за изложбата е дадено изключително точно определение: „Деконструктивизмът не е архитектура на разрухата. Напротив, деконструктивизмът черпи своята сила от предизвикателството към самите ценности на хармонията, единството и стабилността, като вместо това предлага идеята, че несъвършенствата са неразделна част от структурата.“.
Деконструктивистите умишлено заменят хармонията с разногласие, единството с разпадане, а яснотата – с мистерия. Архитектите – участвали в тази изложба – смятали, че архитектурата е изпаднала в монотонност и имали за цел да надскочат традиционния модернистичен речник като деконструират познатите архитектурни понятия. Те се отказали от принципите „формата следва функцията“, „чистота на формата“ и „вярност към материалите“.
Философията на деконструктивизма – форми без покорство
Деконструктивизмът се развива паралелно, но и независимо от постмодернизма – движение, възникнало през 60-те години, като реакция срещу строгостта на модернизма. Макар и двете течения да споделят конфронтационно отношение към реда, чистотата и рационалността на модернизма, деконструктивистите отхвърляли архитектурната история, която постмодернистите с готовност възприемали.
Архитектите на деконструктивизма поставяли под въпрос формите и структурите на сградите в полза на дизайн, който създавал усещане за движение и предизвиквал силни емоции. Тези опити се материализирали в структури, характеризиращи се с парадокси, фрагментация, изкривяване, отхвърляне на симетрията, линейността и непрекъснатостта, както и с радикално прекъсване на връзката между форма и функция. Някои архитекти – като легендарния Франк Гери – се фокусирали върху деконструирането на двойни концепции като функция и структура, красота и грозота, интериор и екстериор.
Дивата естетика на сградите на деконструктивизма
Завършените сгради изглеждат нестабилни, объркващи, лишени от видима логика, изградени от противоречащи си абстрактни форми. Те шокират окото с рискови и озадачаващи обеми, които предизвикват посетителя. И все пак – въпреки това озадачаващо първо впечатление – притежават своя вътрешна последователност, защото изпълняват определена функция и носят необичайна красота, която е скрита в техните диви несъвършенства и хаос. Престоят в техните пространства се превръща в преживяване, което трудно се забравя.
Почти всички сгради на деконструктивизма имат отличителни архитектурни елементи – „фолита“ (follies) или „уловители на погледа“. Те са части от структурата, които обикновено се намират по външните фасади и служат не само за украса, но и за ориентация – помагат на посетителите да се насочват и да се движат из пространствата. Архитектите се вдъхновявали и от други художествени движения – от руския конструктивизъм, футуризма, аналитичния кубизъм, експресионизма, абстрактния експресионизъм и постмодернизма. Всички те показват склонност към радикално третиране на формата и перспективата.
Танцуващата къща (Dancing House)
Танцуващата къща – разположена на ъгъла на улица „Реслова“ и крайбрежната улица в Прага (Чехия) – е абсолютен символ на деконструктивизма. Проектирана е през 1992 година от Владо Милунич в сътрудничество с Франк Гери. Сградата е завършена през 1996 година и е абсолютен символ на деконструктивизма.
„Танцуващият“ силует е поддържан от 99 бетонни панели. Всеки от тях е с различна форма и размер. Върху покрива има голяма усукана метална конструкция, която е наречена „Медуза“. В архитектурно отношение Танцуващата къща се състои от два основни обема. Първият е стъклена кула, която достига приблизително половината височина на съседните сгради и се поддържа от извити колони. Вторият обем е ориентиран успоредно на реката. Отличава се с вълнообразни линии и асиметрично разпределени прозорци, които създават усещане за движение. Тези решения имат за цел да придадат триизмерен ефект и да разчупят визуалното възприятие на фасадата така, че да се впише по-меко сред околната архитектура от XVIII век и XIX век.
Музеят Гугенхайм Билбао (Guggenheim Museum Bilbao)
Музеят Гугенхайм Билбао е още един забележителен проект на деконструктивизма, представляващ сливане на въртящи се форми и завладяваща материалност, която отговаря на индустриалния градски контекст. Музеят на Франк Гери предизвиква представите за връзката между архитектура и изкуство. Архитектурата на Гугенхайм Билбао подсеща за естествените пейзажи. Тесният проход към главното фоайе напомня за планинското ждрело, а извиващата се пешеходна пътека и водните елементи отразяват движението на реката Нервион.
Въпреки че металната форма на сградата изглежда почти цветообразна, когато се гледа отгоре, наподобява кораб, символично препращайки към индустриалното минало на пристанището на Билбао. Конструкцията е изградена от титан, варовик и стъкло, а на пръв поглед произволните извивки на фасадата са проектирани така, че да улавят светлината и да реагират на промяната на слънцето и времето. Всяка от титаниевите плочки има леко вдлъбване в центъра, което е породено от закрепващите елементи. Това кара повърхността да се „вълнува“ от светлината, изграждайки изключителен ирисцентен ефект, който придава на цялата композиция живо и динамично излъчване.
Концертната зала на Уолт Дисни (Walt Disney Concert Hall)
Друг разпознаваем представител на деконструктивизма е концертната зала на Уолт Дисни – завършена през 2003 година – която получава широко признание благодарение на отличителната архитектура и превъзходната си акустика. Вълнообразните метални форми на залата се превръщат в емблематична част от творчеството на Франк Гери.
Фасадата представлява композиция от вълнообразни и наклонени форми, символизиращи музикалното движение и енергията на града Лос Анджелис (САЩ). Специфичните извивки изискват изключително сложна стоманена конструкция – включително кутиеобразни колони, които са наклонени под ъгъл от 17° от северната страна. Отразяващата повърхност от неръждаема стомана превръща светлината в архитектурен материал. През деня отделните панели и кривини улавят и разчупват дневната светлина, а през нощта градските светлини оцветяват фасадата. Металните форми сякаш се носят над асиметрична стъклена лента, която оформя основата на залата. Стъклените процепи във фасадата пропускат естествена светлина в лобито, образувайки усещане за величествен вход, който се намира в контраст с непрозрачните метални обеми.
Имперският военен музей (Imperial War Museum North)
Имперският военен музей в Манчестър (Англия) – завършен през 2001 година – се нарежда сред десетте най-добри сгради на миналия век и сред трите най-добри туристически атракции в Англия.
Дизайнерската концепция представлява глобус, който е бил разбит на фрагменти, а след това отново сглобен. Формата на сградата е взаимно преплитане на три фрагмента, които символизират земята, въздуха и водата. Тези три части въплъщават конфликтите на ХХ век, които били водени от мъже и жени по суша, въздух и море. Фрагментът „Земя“ оформя музейното пространство, символизирайки земното измерение на конфликта и войната. Фрагментът „Въздух“ служи като драматичен вход към музея – с прожекции, наблюдателни площадки и образователни зали. Фрагментът „Вода“ представлява платформа – с гледка към канала – в която има ресторант, кафетерия и място за представления.
CHERTI
Електронна медия за архитектура, строителство, интериорен дизайн и обзавеждане.