Заменяйки телевизионното студио с ателието, Константина Живова решава да последва голямата си любов към рисуването и да вдъхне живот на INLY ARTE. Нейната философия винаги е била свързана с това да създава изкуство, което може да живее с хората – да им напомня за любовта, семейството, свързаността, свободата, както и за онези истински неща, които остават във времето. Вярва, че една картина не е просто част от интериора, защото носи емоция, енергия и смисъл.
Константина Живова е артист без строги граници, а цветът и свободата най-силно характеризират нейното творчество. Тя непрекъснато експериментира с различни техники, материали, текстури и форми. Създава живопис, релефни и 3D картини, скулптури, както и произведения с по-дълбока духовна символика. Реализирала е редица самостоятелни изложби в София и участия в Мадрид, Милано, Инсбрук и Париж. Зад INLY ARTE стоят хиляди картини, много лични истории и срещи с хора, които допускат нейните произведения в най-съкровените си пространства.
По какъв начин Вашето изкуство вдъхва живот на пространството и разкрива част от света на неговите обитатели?
Домът разказва страшно много за хората, които живеят в него. Затова никога не съм възприемала картината просто като декорация или като нещо, което трябва да запълни една празна стена. Картината е емоция. Понякога тя е спомен, друг път е мечта, любов, човек или период от живота. Когато работя по индивидуални поръчки, много често зад избора на цветове, образи и символи стои конкретна лична история. Точно тогава се случва магията. А накрая влизаш в един дом и осъзнаваш, че картината изглежда добре там, усещаш, че принадлежи на тези хора.
Способна ли е средата да промени начина, по който картините се възприемат? Може ли едно и също Ваше произведение да разказва различна история в различни пространства?
Абсолютно. И това е едно от най-интересните неща за мен като художник. В ателието виждам картината по един начин. Когато тя напусне пространството ми и попадне в нечий дом, изведнъж започва друг живот. Светлината, мебелите, цветовете, предметите около нея и най-вече хората. Всичко това променя начина, по който се възприема.
Получавам много снимки от мои клиенти, след като поставят картините в домовете си. Понякога самата аз се изненадвам. Виждам собствената си картина по съвсем различен начин. Сякаш вече не е само моя. Тя е станала част от нечия друга история.
Какъв е визуалният език на Вашите картини? Променя ли се нещо в тях, когато напуснат ателието и попаднат в пространството?
Моят визуален език е свързан до голяма степен със символите и емоцията. Обичам чистите форми, цветовете, релефа, но винаги търся и послание. Птиците – като символ на свободата, любовта, двойката, семейството и връзката между хората – присъстват много в моето творчество.
Не обичам да обяснявам прекалено много една картина, защото вярвам, че изкуството трябва да оставя пространство и на човека отсреща. Всеки трябва да открие нещо свое. Когато дадена картина напусне ателието, физически остава същата, разбира се, но като усещане вече е различна, защото започва да носи и историята на човека, който я е избрал.
Може ли Ваша картина да бъде отправна точка за формирането на интериор, а не негов финален щрих? Какво би се променило, ако пространството започне да се изгражда около произведение на изкуството?
Да, може. Всъщност много харесвам точно този подход. Свикнали сме първо да завършим интериора и накрая да си помислим, че вече трябва картина. Защо да не бъде обратното?
Една картина може да даде цялата цветова посока на помещението – от нея да тръгнат текстилът, детайлите, мебелите, дори осветлението. Работя с интериорни дизайнери и виждам колко интересни пространства могат да се получат, когато изкуството не е последната задача в списъка, а част от идеята още от самото начало. Тогава картината не допълва интериора, а му дава характер.
Какви критерии определят избора на картини за дома – стремеж към хармония със средата или свобода на собственото усещане за произведения, които имат смелостта да се противопоставят?
Аз винаги бих избрала усещането. Разбира се, цветовете, размерът и пропорциите имат значение. Но не вярвам, че трябва да купиш картина само защото „пасва на дивана“. Изкуството трябва да те накара да почувстваш нещо. Понякога най-хубавата картина за едно пространство е именно тази, която нарушава абсолютната хармония и привлича погледа. Винаги казвам на хората, които идват в ателието, да не мислят първо къде ще сложат картината. Нека видят коя не могат да подминат, коя ги кара да се върнат още веднъж при нея. Обикновено това е правилната картина.
Има ли история, която Ви вдъхнови да създадете поредицата „Свързаност“?
„Свързаност“ е може би най-разпознаваемата и със сигурност една от най-личните ми поредици. Тя се роди от идеята за връзката между двама души. Две птици, които са отделни, свободни същества, но са избрали да бъдат заедно. С времето започнах да добавям и малки птици, когато картината е предназначена за семейство с деца. По този начин всяка „Свързаност“ започна да разказва различна лична история. Затова тази поредица толкова естествено намери път към хората. Тя не говори само за любовта между мъжа и жената. Говори за семейството, децата, близостта, принадлежността и за онези невидими нишки между нас, които понякога са много по-силни от всичко видимо. За мен свързаността е и избор – да бъдеш свободен, но да избираш отново и отново човека до себе си.
Кои са най-трудните решения, които младите художници трябва да направят в началото на своя професионален път, за да превърнат търсенето, любопитството и експериментирането в автентичен художествен език?
Мисля, че най-трудното е да спреш да се питаш непрекъснато дали това, което правиш, ще се хареса. Аз самата не съм тръгнала по най-традиционния път към изкуството. След години в телевизията трябваше да започна нещо съвсем различно и да си позволя отново да бъда начинаеща. Това е страшно освобождаващо, но и трудно.
Младият художник е изложен на огромно количество визуална информация и много лесно може да започне да рисува това, което е модерно, продаваемо или добре прието в социалните мрежи. Според мен автентичният почерк идва точно когато престанеш да се опитваш да приличаш на някого.
Трябва да експериментираш, понякога да грешиш, да унищожиш картина, да започнеш отначало, да смениш техника и посока. И най-вече – да рисуваш много. Защото стилът не се измисля предварително. Той постепенно се появява. И в един момент някой вижда твоя картина – без да е прочел името отдолу – и казва: „Това е нейна.“. За мен именно тогава си открил своя художествен език.
CHERTI
Електронна медия за архитектура, строителство, интериорен дизайн и обзавеждане.