Архитект Николай Рачински е член на ОЕСУТ към Община Варна и Община Провадия. От 2020 година е председател на САБ – дружество Варна, а от 2023 година е и заместник-председател на УС на САБ. Приема за изключително важни основните цели на Съюза, а именно да се върне уважението към професията, да се разруши стереотипът за общото разбиране за архитектурата – като начин да се изградят хиляди квадрати РЗП – и да се привлекат млади хора към каузите на САБ – чрез дейности, събития и активности.
Завършил е Първа езикова гимназия в град Варна – профил „Английски език“. През 2007 година завършва висше образование в „Университет по архитектура, строителство и геодезия“ в град София – към катедра „Жилищни сгради“ – като междувременно трупа опит и работи в няколко софийски проектантски бюра, сред които е и АБ Николов и Николов – архитекти. От 2008 година до 2010 година работи в Община Варна на длъжност главен експерт „Общ устройствен план“. През 2010 година създава семейното архитектурно бюро Есенти Рачински, което е автор на стотици жилищни и обществени сгради, сгради за търговия, преустройства, реконструкции и десетки устройствени планове.
Как бихте описали архитектурата днес – като занаят, като обществена отговорност или като културен език, чрез който се оставят следи във времето?
Архитектурата в българската действителност се лута между историческото си начало като занаят до трудна, отговорна, но неоценена професия и инструмент в ръцете на предприемачите за постигане на финансовите им блянове. Всеки архитект избира сам за себе си дали архитектурата ще се превърне в негов начин на мислене и живот – неподвластен на работно време, място и задача – или ще я принизи до средство за получаване на заплата. В своята същност архитектурата е висше съзидателно изкуство – докосващо всеки човек – което има силата да променя съдби и светове, а се създава от човешката ръка и ум.
Къде е пресечната точка между архитектурата и социалната чувствителност? Може ли една сграда да бъде морално послание?
Архитектурата трябва да отразява времето и мястото, да показва посоката на развитие, да надгражда и допълва средата. Пропорцията и хармонията са основни градивни единици на архитектурата и в този смисъл тяхната липса влияе на усещанията на ползвателя на архитектурата – на човека. Актуален пример за диспропорция в архитектурата и градоустройството е така нареченото презастрояване. Или както е по-правилно да бъде наречено – пренатоварване на територията. Ето това „морално послание“ на предприемачите – заедно с бездействието на администрацията – провокира социална чувствителност по темата, поражда полемики и действия.
Нека да сравним повечето западни градове с нашите – там сградите са повече и по-високи, градското озеленяване е по-малко, почти липсва, но никой не говори за презастрояване. Защо? Защото там благоустрояването и инженерната инфраструктура и довеждащи мрежи са отдавна изградени, функциониращи и осигуряват съответстваща среда на големите сгради и комплекси – за разлика от българската действителност. В това отношение повечето наши общински администрации са изостанали с десетилетия в изграждането на необходимата инфраструктура за нормалното функциониране на градовете.
Каква е ролята на САБ в оформянето на политики и нормативи, които имат за цел да насърчават качествената среда?
Съюзът на архитектите в България е организация, която изповядва вяра в смисъла на професията извън нейните финансови аспекти. На фокус винаги е бил човекът, ролята на архитектурата върху него и заобикалящата го среда. Представителите на САБ участват в множество работни и фокус групи, професионални съвети към различни административни органи и много други. С нашите разбирания и експертиза настояваме за поставянето на човека и средата като приоритет. САБ приема тази си позиция изключително сериозно – редовно реагира остро и алармира при грубо потъпкване на тези основни принципи чрез организирани писма, срещи, статии и дискусии. Съюзът провежда и редица инициативи в подкрепа на тези разбирания.
Кои аспекти на архитектурното творчество могат да бъдат определени като вечни в контекста на ускореното навлизане на изкуствения интелект и дигиталните технологии?
Архитектите – заедно с всички професии – трябва да свикнат и да приемат наличието на изкуствен интелект в нашата сфера. Неглижирането на този факт много бързо ще повтори съдбата на колегите, които дълго време отказваха да се научат да чертаят на компютърен софтуер преди 25 години. Архитектите трябва да опитомят този инструмент в полза на дейността си. Изкуственият интелект е поредната смела стъпка в технологичния напредък на човечеството. Може да помогне, но може и да навреди. Важно е да се отбележи, че ИИ е творение, а не творец. Архитектът добавя стойност. Архитектът притежава уменията, опита, чувствата и отношението към други човешки същества. Това, което създава, е насочено към тях, а не е аналитично събрана и сглобена информация от база данни. Притеснението от ИИ – като възможен конкурент – би трябвало да говори за личното професионално самоусещане на притесняващия се.
Има ли конкретна доминираща идея, която трябва да води българската архитектурна общност през следващото десетилетие?
Има конкретна идея и тя е свързана с връщането на водещата роля на архитектурата и архитекта в обществото, както и с уважението към професията, което може да стане чрез поставяне на приоритет върху човека и средата.
Ако можехте да „скицирате“ бъдещето на българските градове, кои черти бихте поставили първо – тези на устойчивостта, на идентичността или на социалната интеграция?
Ако древните селища са се формирали около естествено защитени природни дадености и са се разраствали дезорганизирано около крепостта, то днешните градове трябва да отговорят на много повече въпроси. Съвременният градостроител трябва да съобрази природния контекст, социално-икономическите особености, историческото наследство, комуникационната свързаност, производствените зони, културните особености, бъдещите възможности за развитие и много други. Всеки град е различен и подходът към него трябва да е конкретен – според анализа му. Няма универсална рецепта за всестранно развитие. Но всички „скици“, които се направят, не трябва да решават един-единствен проблем, а трябва да бъде проследено влиянието на решението в цялост.
По какъв начин младите архитекти могат да допринасят за изграждането на по-устойчива и добре проектирана градска среда?
У младите архитекти липсват оковите на унифицираното манифактурно проектиране, на ограниченията, на предразсъдъците. Отсъствието на „огромен“ опит ги кара да изследват подробно световните примери и да извличат най-работещото от тях за конкретната задача. Младите архитекти не се боят да участват в конкурси и да не ги печелят. Младите хора живеят активно и използват градската среда и пространствата в пълния им потенциал.
Едновременно дистанцираното и обективното им виждане на ползватели на пълната палитра от градската среда им позволява да анализират и да предложат поливалентни решения, които са в полза на широк кръг обитатели. Нашата роля е да им дадем от опита си и да им осигурим възможността да разгърнат потенциала си, напътствайки ги умерено. Една от най-важните мисии на архитекта е да предава опита си на младите. Колкото повече от нас го осъзнаят, толкова по-скоро ще започнем успешната екипна и пълноценна работа в името на устойчивата и социална архитектура.
CHERTI
Електронна медия за архитектура, строителство, интериорен дизайн и обзавеждане.